четвъртък, 6 март 2014 г.

Отронен лист №2

           Здравей.. Познаваш ме? Отговор липсва. Бързо забравям? Не, не мисля. Ти ме бъркаш с някоя друга. И тук ли греша? Съмнявам се. Да ти кажа коя съм? Все същата, непроменена. Изваяна от восък, топящ се при допир, изпълнена с ураган от емоции, връхлитащ неочаквано. Та нали ме познаваше? Тогава защо не знаеш какво най-много обичам.. Да стоя под студения дъжд, забиващ се с острите си стрели в кожата ми... Звукът от отваряне на входната врата и секундите очакване да зърнеш пак любимото .. Силната и задушаваща прегръдка, която не искаш да свършва; спонтанната целувка, даряваща те с пърхащи от радост пеперуди в стомаха.. Това ли съм аз ? Може би за теб.Може би това съм ти показала. Но моя хоризонт съвсем не приключва тук. Той се простира зад границите на въображението ти, там, където винаги си искал да отидеш и само за миг да постоиш, да се огледаш и да запомниш всеки детайл. И коя съм ?
          Аз съм онази, вечно усмихнатата, вечно прикриващата мислите си. Аз съм онази, която би захвърлила всичко на мига, за да ти помогне, макар че си издълбал рана в нея. Онази, която би искал да те посреща всяка вечер у дома, ухаейки на канелени сладки. Жената,понякога нямаща сила да диша, която губи посоката, която заключва вратата към сърцето си. Но помагащата, даряващата надежда, подкрепящата... Силна, смела,ранима.. както искаш ме наречи. Дори и самотна ме описва..Самотна в мислите си,в нощите, в студеното легло...Аз съм като дъжда, който така обичам – понякога тиха,спокойна, а друг път оглушаващо шумна; студена или топла, нежна или груба...Дали приключих? Още не съм започнала.. А ти сигурен ли си все още, че ме познаваш?
         Как да ме опознаеш? Не отваряй чадъра следващия път.

Отронен лист №1

Чакам.
Да, глупаво е, нали?
...Не, не съм подранила, а и никой не закъснява.
Не чакам да приключи денят, за да се свия на кълбо под топлата завивка и след миг да настъпи отново утрото. Новият изгрев.
...Не.
И това не чакам.
Не чакам и любовта, тя се качи на експреса и замина. Отиде си с онзи влак, който нощем крещи по пустите гари, надявайки се някой да го чуе. Изпари се бързо и неочаквано, а вкусът й дълго остана, за да горчи сладко и да напомня за съществуването й.
Какво чакам?
Не знам.
...Може би чудото. Онази малка снежинка, която танцува с вятъра и падайки, нежно докосва твърдата земя.
Може би чакам лятото, топлите слънчеви лъчи, мирисът на море и веселите цветни улици.
Може би чакам влакът отново да мине през гарата, за да чуя звънливия му глас.
Сега чувам единствено този на стария асансьор... Или може би той е моят влак? Да го извикам ли?
Не, не... Чакай. С мен?! Не. Ще чакам сама, обичам самотата.
Питаш какво чакам в крайна сметка? Не какво, а кого...

Себе си. И май малко закъснявам.

неделя, 2 март 2014 г.

Въведение

... Забравих си бодлите някъде по пътя.
Дори не помня откъде минах.
Странно, нали?
Само знам, че оставих белези след себе си.
По някого. Или може би не само по един. Не знам. Не помня. Не искам...

                      Казват, че всяка роза е красива, а именно острите й шипчета я предпазват от нещата, които могат да я наранят.  Когато се опиташ да я докоснеш, за да я откъснеш, тя активира самозащитата си, инстинкта й за оцеляване пробожда кожата ти, оставяйки малки червени капчици спомен. Пробожда те. Но боли едва за секунди .. И забравяш. А тя? 
              За теб тя е поредната роза, която те убожда... Потъркваш леко пръсти, притискаш кървяща точица и след минутка дори споменът за мимолетната среща с цветето е излетял от теб.
               Розата обаче не те забравя толкова лесно. Ти си поредният, когото тя е наранила, когото не е допуснала до себе си, защото пази сърцето и душата си. Страх я е от болка. А самата тя причинява такава. Иронично, нали?...
                  Всяка роза си има история. След всяко убождане тя откъсва от себе си едно свое листо. Унищожава частица от живота си. Самоубива се, казано по модерен начин. Понякога дори се опитва да се прегърне, за да забие бодлите си в крехкото си тяло, но не може. Защо го прави? За да спре да наранява.
           
...Аз реших да сваля бодлите си. Само за малко. За да спра да причинявам болка, когато ме обичат. Но когато ми потрябваха, за да се предпазя, забравих къде съм ги оставила. Сега нищо не ме пази, освен надеждата, че поне един човек, опитвайки се да ме откъсне, няма да иска да ме нарани.