сряда, 3 май 2017 г.

Пътят към смъртта - Аушвиц



Ужас. Безсилие. Преживяното не може да бъде описано. Не може да бъде заснето. Само почувствано. Влизайки в Аушвиц, имах чувството, че стадо мравки лазят по цялото ми тяло, събирайки се в гърлото ми и образувайки буца, която все още си седи там, докато пиша този текст. И ми пречи да дишам. Пречи ми да мисля и осъзная събитията, случили се тук. Времето не е достатъчно, за да се погребат жертвите. Няма Бог, който да възнесе душите им толкова високо, колкото заслужават. Обувките, оставени от покойниците, няма да стигнат за всичките туристи, които прекосяват лагера по пътя към прошката. Посудата, изоставена от вярващите в по-добро бъдеще, ще се събере в 12 вагона… Крясъците на излъганите, че Аушвиц е само спирка по пътя, все още ехтят из коридорите, а болката е пропита в стените и ги прави да изглеждат още по-черни. Лагерът не е място, което трябва да бъде посетено от самотни души, защото ще се почувстват изгубени. Не е място, в което да влязат бременни, защото хиляди бъдещи майки като тях са били изгорени. Но е територия, която се запечатва завинаги в съзнанието, и виждайки всички лица, окачени в коридорите  – без имена, само с татуирани серийни номера на левите ръце, поглеждайки и към „Стената на смъртта“, която днес е зарината с цветя, а не с тела и  влизайки в газовите камери, които все още миришат на смърт…. Осъзнаваш, че не се намираш в нещо с името Аушвиц, нито в тухлена или дървена сграда.. Намираш се по пътя към загубата на надежда, пътя на смъртта. И връщане назад няма. Ако не умреш след първия подбор, просто защото си твърде млад или стар, ако не умреш от денонощна работа, глад, жажда, насилие, то със сигурност ще го направиш, хвърляйки се с последни сили върху електрическата ограда. Имаш ли избор? Може би в отвъдното.
Омраза. Аз чувствам омраза, защото не мога да осъзная що за „човек“ трябва да си, за да определяш кой да живее и кой не , как да живее и какво да прави. Да го обезверяваш и да го караш да се чувства нищожество. Това не са хора. А чудовища.
Нямам силата да пиша дълъг разказ за видяното там, просто смятам да отбележа важните места и историите свързани с тях.

1.  Надписът „Работата ни прави свободни“ ни посреща с влизането. Свободни … не мисля.



Вагон

2. Историята е много проста. Сутрин рано или вечер късно, хората пристигат с влакови композиции, наблъскани по 90 човека във вагон, събиращ 30 по принцип. Слизат, а пред тях стои човек, който ги оглежда и преценява дали ще са в лявата група или в дясната. Лявата група оцелява за момента и се разделя на мъже и жени, като отиват в различни части на лагера. За останалите хора, избрани да бъдат в дясната група – следва т.нар. вземане на душ. Те биват успокоявани, че след дългият път трябва да бъдат дезинфекцирани, затова трябва да се съблекат чисто голи пред една сграда и да влязат в нея. Наистина има душове, но от тях не тече вода, а Циклон Б, който след 15 минути ги убива... Газовите камери в Биркенау са „обработвали“ до 1000 човека на ден. След това телата си били изгаряни в крематориумите.




Крематориум
3. Още с пристигането са били подстригвани, а седем тона коса сега може да бъде видяна в частите на лагера, където е забранено да се снима. Това, може би, е една от най-ужасяващите гледки. Косата се е използвала за направата на килими.






Тоалетна






   4. Тоалетните можете да видите на снимката. Имали са право само на 2 пъти ползване на ден за ограничено време, като е имало и случаи двама човека да използват един отвор. След това затворниците са изнасяли екскрементите извън постройката.

5. Изтезавани в помещение, умирайки от глад, подлагани на експерименти, а след това убивани с отрова в сърцето… Заради един избягал са наказвали по десет случайно избрани, като са затваряли по 4-5 човека в стая 6 х 6 м., докато просто не умрат.






Това за мен със сигурност е най-тежкото преживяване на емоционално и психическо ниво, но вярвам в едно – трябва да познаваме историята, за да не допуснем да се повтори. 
Пътят към смъртта


Петя Петрова

Няма коментари:

Публикуване на коментар