Отронен лист №6

Затрих добротата.
Способна съм само да ранявам.
Изгарящо, убиващо.
Унищожаващо всяка клетка с хромозома светлина,
всяко ядро с желание за живот.
Затривам наследственото вещество, съхраняващо история.
Спомени. Бъдеще.
Изтривам себе си от Земята.
Защото никой не заслужава такава болка.
Ужасяваща. 
Тази болка, която отнема гласа ти, когато искаш да пееш;
която те прегръща силно, уж от любов, но не ти дава да дишаш;
чиято целувка изгаря като сярна киселина и те белязва за цял живот;
чието има кънти в главата ти с дни, седмици, месеци.
Която не можеш да забравиш.
Защото вече е станала част от теб.
Твоят вирус.. И ти си новият разпространител.
От теб се изисква само да нараниш човек.
Уж от любов.
Не е трудно, нали? ...

Отронен лист № 5

.... Когато усетиш надигащата се болка, която с ужасяващи и неконтролируеми темпове достига от стомаха до сърцето.. Оставяйки след себе си горящи следи, които не ти позволяват да дишаш, стискайки те стискат за гърлото.

..Когато осъзнаеш, че през цялото време досега си се самозалъгвал, че постигаш нещо, правейки се на непукист, на безсърдечен, на човек, който е преодолял болката. Но не си такъв. И една снимка може да разрази перфектната буря в душата ти, да прободе сърцето ти с кола на разочарованието от самия себе си. 

Вярвах, че съм продължила. Вярвах, че и без бодли ще потърся отново, ще бъда потърсена. 

Ще регенерирам.

Но не.

Няма да го направя.

Не и тази пролет.