Как ще спреш ти мене - волната ...

На родителите ми..

... И стъпвам на пръсти по прашния път, за да не се убода на някой изоставен трън. Обичам да вървя боса. Чувството да усещам ронливата земя под краката си ме кара да извличам от нея капчици живот, както го правят цветята, за да мога отново да разтворя цветовете си и да приветствам с усмивка слънцето. Но тук .. Тук има твърде много тръни, шипове, бодли. Страх ме е, но няма да спра. Не и сега. Накъде вървя? Към бъдещето...

Виждаш ли ме? Аз съм там. На ръба на хоризонта. Не, не се опитвай да ме хванеш, няма да падна. Тук съм себе си, тук съм отдавна. Може би  от цяла вечност, а дойдох уж за миг. Вятърът ме е стиснал силно в желязна прегръдка и не ме пуска да си отида. От тук виждам цяла вселена – всички безкрайни поля, планини и ромолящи потоци, превръщащи се в буйни реки. Развявам моята грива, а слънцето оплита лъчите си в нея. Погледни в очите ми – буря от емоции, мечти, обагрени от цветна палитра с желания. Не, не ме хващай – ще скоча. Не ме е страх от височината – към нея се стремях. Свободата е моето призвание, тя е моята майка, закърмила ме с миналото, пазеща ме в настоящето и съграждаща заедно с мен бъдещето. Показала ми е как да бъда жена, смела и всеотдайна, обичаща и даряваща топлина. Направила ме е скитница, търсеща себе си; непокорна, за да мога да летя с конете; и вечна, за да дарявам святост.
... Обръщам се назад, забравила за миг коя съм. Бягам бързо по пътя, окъпан в лилавите шарки на залеза. А там има една къщичка позната с леко отворена врата. На прага ме чака жената, която ще ми помогне да се преоткрия, да разпаля отново пламъчето в душата си. Тя - вечната и святата. Къде съм? У дома.

Тик - так

Дупка в сърцето. Въпрос на време е.

Да се уголеми...Да зарасне…Да изчезне.

Може би.

Тик - так. Стрелките - убийци.

Не искам от теб да ме разбираш.

Не си устроен да обичаш.

Но може би ти ще ми помогнеш.

Тази дупка да не се превърне в пропаст,

В която да падна.

Може би … ти?

Тик - так. Ти - бъдещето. 

Нали?

Чудя се..
Дали някой, поглеждайки ме, си мисли
"Това е тя". 
И не заради лицето, тялото и усмивката.
И не заради кехлибарените очи и копринената коса.
А заради топлината, която излъчва душата ми.
Заради любовта, за която разказват без думи ръцете.
Заради истината, която звъни в гласа ми.
Заради мен самата, не заради обвивката ми.
Въпреки слуховете, че "Обичам те" вече е само легенда,
въпреки тъжната реалност, че доброто отдавна не възтържествува над злото,
въпреки всичко. И всички.
Защото просто съм аз.
Такава, каквато винаги си търсил,
за която винаги си мечтал,
с всички изпочупени порцеланови части, залепени несръчно.
Такава, каквато искаш да остана...

Твоя, нали? 

Отронен лист №12

...И късаш често от бодлите ми, уж, за да ме направиш по-красива,

уж, за да ме пазиш, дори от самата мен.

А после ги забиваш

право в сърцето ми,

когато ме караш да се чувствам излишна.

Когато сякаш аз съм тази, 

която носи ураганите,

която убива хора,

която изпепелява градове,

която заличава пътеки.

Която ти все по-малко забелязваш.

Която не ти дава всичко,

от което се нуждаеш.

И която от твоята любима роза

се превръща в поредното цвете.

Отронен лист №11

Взривоопасно е.

Да се видим.
Да се докоснем.
Да се целунем.
Да усетя парфюма ти.
Да почувствам погледа ти.
Да потъна в усмивката ти.

Взривоопасно е.
И няма да оцелеем.

Отронен лист .. поредният

Жената е като водата -
замръзва под 0 градуса.. Странно, нали?

.. А аз просто така решавам, че имам нужда да скоча.
Там, във водата.
Без въпроси. Без отговори.
Без излишни думи.
Нямат място тук.
Просто скачам.
За да усетя, че живея.
За да ме обгърне ледът и да стопли сърцето ми.
Умрялото.
Изгубеното.
Да скоча, да изчезна в тъмнината.
Да умра за секунда,
за да разбера
защо живея.

Жената е като водата -
замръзва под 0 градуса.
Когато любовта на природата изчезне -
тя изстива.
Така и аз се вледених...
И няма разтапяне.