сряда, 29 октомври 2014 г.

Някой ден...

Някой ден и ти ще се влюбиш...
Ще видиш красива фея на отсрещния тротоар, която ще ти се струва че лети, вместо да върви.
Ще се опиташ да я докоснеш, но тя ще отлети, танцувайки с есенния вятър.
Но.
Ти ще се влюбиш.
За секунда.
Завинаги.
Тя ще открадне сърцето ти, 
ще влезе в мислите ти, 
ще отнеме съня ти,
ще обладае душата ти.
Ще искаш да крещиш, но няма да можеш.
Ще искаш да плачеш, но очите ти ще са пресъхнали океани.

Ще се влюбиш.

Помни ми думата.
И ще боли.
Ще предпочетеш да умреш пред това да живееш без твоята фея,
но знаеш ли къде е проблемът?
Тя няма да те иска.
И ще увяхваш с всеки ден. Бавно и мъчително.
Някой ден и ти ще се влюбиш...

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Отронен лист №10

Можех да бъда всичко.
Можех да бъда сутрешните слънчеви лъчи, даряващи топлина и внимание.
Само твоя.
Можех да бъда огненият залез, раняващ хоризонта всяка вечер, но от любов.
Само твоя.
Можех да бъда липсващото парче от пъзела, който сглобяваш цял живот.
Само твоя.
Можех да бъда увяхващата роза, която ти да съживиш с магия.
Само твоя.
Можех да бъда въздухът, водата, огънят и земята, да ти давам сила, да те пазя от болката.
Само твоя. 

Единствено твоя. 

Момичето без пантофка, което не чака каляска. 
Не чака и целувката на вечната любов.
Чака само теб и твоят закъсняващ часовник.

Можех да бъда всичко. 

Можех. 
Но няма да бъда. 
А какво направи ти?
Активира самозащитата. 
Поредната. 
Сега пак ще се прегърна, пробождайки се. 
Нали съм роза. Но този път с бодли.
Твоите.

Можех да бъда всичко за теб. 
Но никога няма да узнаеш. 

четвъртък, 9 октомври 2014 г.

...

... и неговите прегръдки ще изтрият спомена за
предишните.
... и неговите целувки ще обезвкусят
миналите.
... и неговото "искам теб" ще заглуши
старите обещания.
... и неговата усмивка ще разтопи ледника от болка
в сърцето ми,
за да ме превърне в океан на вечността.


И в спомена за него ще се удавя.

Отронен лист №9

Любов със срок на годност ...
и после я изхвърлям,
а заедно с нея и спомените, целувките, топлите прегръдки.
Сега те вече са замразени
във фризера на миналото.
Не ги търся, не очаквам и да се съживят.
Те са айсберг, в който случайно съм се блъснала,
ожулила сърцето си и ...
продължила към следващата пропаст.
Бинтовала съм туптящата любов с надеждата да забравя за кървящите рани,
но пясъкът в часовника бавно се стича по стените,
напомняйки ми за приближаващия край.
Любов със срок на годност ...
Изтече. Край.
И всичко трябваше да изчезне.
Дим. Спомен. Минало.
Но белезите останаха.
Безсрочни.

четвъртък, 11 септември 2014 г.

...

Докосваше ме, сякаш бе влюбен в мен .. Сякаш всяка негова частица искаше да ме притежава.
Целуваше ме, сякаш го е страх да не изтърве нито една секунда .. сякаш моите целувки бяха неговия кислород.
Гледаше ме, сякаш потъваше в мен, давеше се, но изплуваше на повърхността и нежно се усмихваше, питайки : "Какво? "
Какво ли?
Нищо.
Влюбвам се.
Проблемът е, че при теб не е така.
Това е нещо ... И то страшно.

вторник, 3 юни 2014 г.

Отронен лист №6

Затрих добротата.
Способна съм само да ранявам.
Изгарящо, убиващо.
Унищожаващо всяка клетка с хромозома светлина,
всяко ядро с желание за живот.
Затривам наследственото вещество, съхраняващо история.
Спомени. Бъдеще.
Изтривам себе си от Земята.
Защото никой не заслужава такава болка.
Ужасяваща. 
Тази болка, която отнема гласа ти, когато искаш да пееш;
която те прегръща силно, уж от любов, но не ти дава да дишаш;
чиято целувка изгаря като сярна киселина и те белязва за цял живот;
чието има кънти в главата ти с дни, седмици, месеци.
Която не можеш да забравиш.
Защото вече е станала част от теб.
Твоят вирус.. И ти си новият разпространител.
От теб се изисква само да нараниш човек.
Уж от любов.
Не е трудно, нали? ...

неделя, 1 юни 2014 г.

Отронен лист № 5

.... Когато усетиш надигащата се болка, която с ужасяващи и неконтролируеми темпове достига от стомаха до сърцето.. Оставяйки след себе си горящи следи, които не ти позволяват да дишаш, стискайки те стискат за гърлото.
..Когато осъзнаеш, че през цялото време досега си се самозалъгвал, че постигаш нещо, правейки се на непукист, на безсърдечен, на човек, който е преодолял болката. Но не си такъв. И една снимка може да разрази перфектната буря в душата ти, да прободе сърцето ти с кола на разочарованието от самия себе си. 

Вярвах, че съм продължила. Вярвах, че и без бодли ще потърся отново, ще бъда потърсена. 
Ще регенерирам.
Но не.
Няма да го направя.
Не и тази пролет.

понеделник, 19 май 2014 г.

Отронен лист №4

Не очаквам да ме забележиш.
Не разрешавам на тази мисъл дори да пробяга през съзнанието ми.
Аз не съм като тези, които виждаш. Аз съм различна. Не се побирам в ръцете ти, в мислите ти .. В сърцето ти.
Аз винаги искам повече, отколкото ти можеш да понесеш. Искам необятните ширини, красивите и тихи места, бурните ветрове, но и ръмящия дъжд.
Искам любов. Пламтяща, изгаряща, опожаряваща. Кротка, нежна, силна. Искрена.
Искам всичко.
А ти не искаш дори да ме забележиш, не виждаш как те гледам, как помня всяка твоя дума, а всяко твое докосвано е изгорило кожата ми .. И боли. Но приятно, защото е от теб. Сладка болка.
Дали ще ме видиш някога? Или винаги ще бъда тази твоя невидима любов? 
Музата, която е до теб, но само насън. Но не и наяве.

сряда, 14 май 2014 г.

Отронен лист №3

               Силният дъжд заглушаваше мислите ми, танцуващи под ритъма на джаза .. Погледът ми попадна върху теб, спокойно дишащ, с лека усмивка  .. Същински ангел. С дяволско сърце, неспособно да обича. Или аз бях тази, която не искаше да види детската, невинната любов?
Но така съм научена - да се крия, да не говоря много, да свеждам срамежливо поглед, когато усетя вниманието ти да пробягва по кожата ми, оставяйки ме настръхнала, искаща още и още.. Да, от теб, от греховната сладост, която предлагаше, ако ти дам сърцето си.
               И сега, гледайки те как кротко спиш, изпитвам неконтролируемо желание да те докосна, да усетя топлината на устните ти, да погаля мускулите на ръцете ти..
               Но не. Ще си отида. Оставяйки аромата на парфюма си след себе си.
                             За да знаеш,че съм била тук.
                                                                И да ме потърсиш.

събота, 10 май 2014 г.

Едно нещо не успях да запомня.
... Дали студеният дъжд, или кипналата кръв, бушуваща във вените ми .. Или електричеството между нас, способно да убие.. Накара цялото ми тяло да настръхне.
Но точно това никога няма да забравя.

четвъртък, 6 март 2014 г.

Отронен лист №2

           Здравей.. Познаваш ме? Отговор липсва. Бързо забравям? Не, не мисля. Ти ме бъркаш с някоя друга. И тук ли греша? Съмнявам се. Да ти кажа коя съм? Все същата, непроменена. Изваяна от восък, топящ се при допир, изпълнена с ураган от емоции, връхлитащ неочаквано. Та нали ме познаваше? Тогава защо не знаеш какво най-много обичам.. Да стоя под студения дъжд, забиващ се с острите си стрели в кожата ми... Звукът от отваряне на входната врата и секундите очакване да зърнеш пак любимото .. Силната и задушаваща прегръдка, която не искаш да свършва; спонтанната целувка, даряваща те с пърхащи от радост пеперуди в стомаха.. Това ли съм аз ? Може би за теб.Може би това съм ти показала. Но моя хоризонт съвсем не приключва тук. Той се простира зад границите на въображението ти, там, където винаги си искал да отидеш и само за миг да постоиш, да се огледаш и да запомниш всеки детайл. И коя съм ?
          Аз съм онази, вечно усмихнатата, вечно прикриващата мислите си. Аз съм онази, която би захвърлила всичко на мига, за да ти помогне, макар че си издълбал рана в нея. Онази, която би искал да те посреща всяка вечер у дома, ухаейки на канелени сладки. Жената,понякога нямаща сила да диша, която губи посоката, която заключва вратата към сърцето си. Но помагащата, даряващата надежда, подкрепящата... Силна, смела,ранима.. както искаш ме наречи. Дори и самотна ме описва..Самотна в мислите си,в нощите, в студеното легло...Аз съм като дъжда, който така обичам – понякога тиха,спокойна, а друг път оглушаващо шумна; студена или топла, нежна или груба...Дали приключих? Още не съм започнала.. А ти сигурен ли си все още, че ме познаваш?
         Как да ме опознаеш? Не отваряй чадъра следващия път.

Отронен лист №1

Чакам.
Да, глупаво е, нали?
...Не, не съм подранила, а и никой не закъснява.
Не чакам да приключи денят, за да се свия на кълбо под топлата завивка и след миг да настъпи отново утрото. Новият изгрев.
...Не.
И това не чакам.
Не чакам и любовта, тя се качи на експреса и замина. Отиде си с онзи влак, който нощем крещи по пустите гари, надявайки се някой да го чуе. Изпари се бързо и неочаквано, а вкусът й дълго остана, за да горчи сладко и да напомня за съществуването й.
Какво чакам?
Не знам.
...Може би чудото. Онази малка снежинка, която танцува с вятъра и падайки, нежно докосва твърдата земя.
Може би чакам лятото, топлите слънчеви лъчи, мирисът на море и веселите цветни улици.
Може би чакам влакът отново да мине през гарата, за да чуя звънливия му глас.
Сега чувам единствено този на стария асансьор... Или може би той е моят влак? Да го извикам ли?
Не, не... Чакай. С мен?! Не. Ще чакам сама, обичам самотата.
Питаш какво чакам в крайна сметка? Не какво, а кого...

Себе си. И май малко закъснявам.

неделя, 2 март 2014 г.

Въведение

... Забравих си бодлите някъде по пътя.
Дори не помня откъде минах.
Странно, нали?
Само знам, че оставих белези след себе си.
По някого. Или може би не само по един. Не знам. Не помня. Не искам...

                      Казват, че всяка роза е красива, а именно острите й шипчета я предпазват от нещата, които могат да я наранят.  Когато се опиташ да я докоснеш, за да я откъснеш, тя активира самозащитата си, инстинкта й за оцеляване пробожда кожата ти, оставяйки малки червени капчици спомен. Пробожда те. Но боли едва за секунди .. И забравяш. А тя? 
              За теб тя е поредната роза, която те убожда... Потъркваш леко пръсти, притискаш кървяща точица и след минутка дори споменът за мимолетната среща с цветето е излетял от теб.
               Розата обаче не те забравя толкова лесно. Ти си поредният, когото тя е наранила, когото не е допуснала до себе си, защото пази сърцето и душата си. Страх я е от болка. А самата тя причинява такава. Иронично, нали?...
                  Всяка роза си има история. След всяко убождане тя откъсва от себе си едно свое листо. Унищожава частица от живота си. Самоубива се, казано по модерен начин. Понякога дори се опитва да се прегърне, за да забие бодлите си в крехкото си тяло, но не може. Защо го прави? За да спре да наранява.
           
...Аз реших да сваля бодлите си. Само за малко. За да спра да причинявам болка, когато ме обичат. Но когато ми потрябваха, за да се предпазя, забравих къде съм ги оставила. Сега нищо не ме пази, освен надеждата, че поне един човек, опитвайки се да ме откъсне, няма да иска да ме нарани.