Чакам.
Да, глупаво е, нали?
...Не, не съм подранила, а и никой не закъснява.
Не чакам да приключи денят, за да се свия на кълбо под топлата завивка и след миг да настъпи отново утрото. Новият изгрев.
...Не.
И това не чакам.
Не
чакам и любовта, тя се качи на експреса и замина. Отиде си с онзи влак,
който нощем крещи по пустите гари, надявайки се някой да го чуе. Изпари
се бързо и неочаквано, а вкусът й дълго остана, за да горчи сладко и да
напомня за съществуването й.
Какво чакам?
Не знам.
...Може би чудото. Онази малка снежинка, която танцува с вятъра и падайки, нежно докосва твърдата земя.
Може би чакам лятото, топлите слънчеви лъчи, мирисът на море и веселите цветни улици.
Може би чакам влакът отново да мине през гарата, за да чуя звънливия му глас.
Сега чувам единствено този на стария асансьор... Или може би той е моят влак? Да го извикам ли?
Не, не... Чакай. С мен?! Не. Ще чакам сама, обичам самотата.
Питаш какво чакам в крайна сметка? Не какво, а кого...
Себе си. И май малко закъснявам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар