... Забравих си бодлите някъде по пътя.
Дори не помня откъде минах.
Странно, нали?
Само знам, че оставих белези след себе си.
По някого. Или може би не само по един. Не знам. Не помня. Не искам...
Казват, че всяка роза е красива, а именно острите й шипчета я предпазват от нещата, които могат да я наранят. Когато се опиташ да я докоснеш, за да я откъснеш, тя активира самозащитата си, инстинкта й за оцеляване пробожда кожата ти, оставяйки малки червени капчици спомен. Пробожда те. Но боли едва за секунди .. И забравяш. А тя?
За теб тя е поредната роза, която те убожда... Потъркваш леко пръсти, притискаш кървяща точица и след минутка дори споменът за мимолетната среща с цветето е излетял от теб.
Розата обаче не те забравя толкова лесно. Ти си поредният, когото тя е наранила, когото не е допуснала до себе си, защото пази сърцето и душата си. Страх я е от болка. А самата тя причинява такава. Иронично, нали?...
Всяка роза си има история. След всяко убождане тя откъсва от себе си едно свое листо. Унищожава частица от живота си. Самоубива се, казано по модерен начин. Понякога дори се опитва да се прегърне, за да забие бодлите си в крехкото си тяло, но не може. Защо го прави? За да спре да наранява.
...Аз реших да сваля бодлите си. Само за малко. За да спра да причинявам болка, когато ме обичат. Но когато ми потрябваха, за да се предпазя, забравих къде съм ги оставила. Сега нищо не ме пази, освен надеждата, че поне един човек, опитвайки се да ме откъсне, няма да иска да ме нарани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар